Живот (Сенки)
Изгубени в реалност сива, зловеща
Izgubeni v realnost siva, zloveshta
Безпаметно сенки бродят в изгнание
Bezpametno senki brodyat v izgnanie
На светска суета роби безлични
Na svetska sueta robi bezlichni
Удавени в море от болка и страдание
Udaveni v more ot bolka i stradanie
Изтрити са сълзите на радост и тъгa
Iztriti sa salzite na radost i tŭga
Емоциите и чувствата са срамни веч
Emotsii i chuvstva sa sramni vech
Несбъднати мечтите се в безкрая изпариха
Nesbŭdnati mechtite se v bezkraya izparikha
Надеждата, мираж сияещ тъй далеч
Nadezhdata, mirazh siyasht tŭy dalech
Не, не сме все още мъртви
Ne, ne sme vse oshte mŭrti
Но и живи никога не сме били
No i zhivi nikoga ne sme bili
Душите си заключихме дружно в дълбините
Dushite si zaklyuchikhme druzhno v dŭlbinite
И отрекохме се от самите нас дори
I otrekakhme se ot samite nas dori
Хаос, слепота, упадък неизбежен
Khaos, slepota, upadŭk neizbezhен
Низши страсти, грозота безмерна
Nizshi strasti, grozota bezmerna
Лицемерие, алчност, невежество, фалш
Litsemérie, alchnost, nevezhestvo, falsh
Сън дълбок в бездна черна
Sŭn dŭlbok v bezdna chernа
Светлината вече само мрак донася
Svetlinata veche samo mrak donasya
Слънцето сърдито грее с ледени лъчи
Slŭntseto sŭrdito gree s ledni lŭchi
Уродлива любовта, омраза поражда
Urodleva lyubovta, omraza porazhda
От живот болно сърцето мълчи
Ot zhivot bolno sŭrtseto mŭlchi
Но в таз празнота намерим ли воля
No v taz praznota namerim li volya
Да не се крием зад обсесивни страхове
Da ne se kriem zad obsesivni strakhove
Паметта да върне спомени забравени
Pametta da vŭrne spomeni zabraveni
Вярата към начало ново да ни поведе
Vyārata kŭm nachalo novo da ni povedе
Тогава дърветата отново ще разцъфнат
Togava dŭrvetata otnovo shte raztsŭfnat
И реките бистри пак ще потекат
I rekite bistri pak shte potekat
Вятърът не ще носи веч отрова
Vyatarŭt ne shte nosi vech otrova
Душите ни преродени ще се извисят
Dushite ni prerodeni shte se izvisyat
Vida (Sombras)
Perdidos en una realidad gris, siniestra
Sombras sin rumbo vagan en el exilio
Esclavos de la vanidad, seres sin rostro
Ahogados en un mar de dolor y sufrimiento
Las lágrimas de alegría y tristeza han sido borradas
Las emociones y sentimientos son ya una vergüenza
Los sueños no cumplidos se evaporaron en el infinito
La esperanza, un espejismo brillante tan lejano
No, aún no estamos muertos
Pero nunca hemos estado realmente vivos
Encerramos nuestras almas juntas en las profundidades
Y hasta de nosotros mismos nos hemos negado
Caos, ceguera, decadencia inevitable
Bajos instintos, fealdad sin medida
Hipocresía, avaricia, ignorancia, falsedad
Un sueño profundo en un abismo negro
La luz ya solo trae oscuridad
El sol brilla enojado con rayos helados
El amor deformado engendra odio
El corazón enfermo del vivir guarda silencio
Pero en este vacío, ¿encontramos la voluntad
De no escondernos tras miedos obsesivos?
Que la memoria devuelva recuerdos olvidados
Que la fe nos guíe hacia un nuevo comienzo
Entonces los árboles volverán a florecer
Y los ríos claros volverán a fluir
El viento ya no llevará veneno
Nuestras almas renacidas se elevarán